ПОД ИГОТО ОТ ИВАН ВАЗОВ - БЪЛГАРИНЪТ ВЪЗРОЖДЕНЕЦ

Вазовият свят е „живата история” на България. Тъкмо затова той е богат на идеи и чувства. В него се срещаме с живи, действени характери, обществено и психологически мотивиращи своите дела, поведение и мисли. Богатството от идейна и нравст

Вазовият свят е „живата история” на България. Тъкмо затова той е богат на идеи и чувства. В него се срещаме с живи, действени характери, обществено и психологически мотивиращи своите дела, поведение и мисли. Богатството от идейна и нравствена проблематика бихме могли да сведем до един основен проблем - ПРОБЛЕМА ЗА ЧОВЕКА И ОБЩЕСТВОТО, ЧОВЕКА И ВРЕМЕТО. Известно е, че отношението ЧОВЕК - ОБЩЕСТВО - ВРЕМЕ се разглежда както в идеологически, така и в психологически аспект. Тези два плана са в тясна връзка помежду си, защото се взаимообуславят. Иван Вазов проявява такова разбиране, когато отразява сложната и противоречива предосвобожденска действителност в своя забележителен роман „Под игото, една истинска енциклопедия на живота на българина-възрожденец.

Разсъждавайки за опиянението на нашия народ по време на „прелюдията на борбата”, Вазов достига до изключително съществено заключение: „Българският национален дух никога не се е вдигал до такава висота...” И малко по-нататък в лирическото си отстъпление, с което завършва „Пиянство на един народ”, отбелязва: „...прелюдията на борбата... е поразителна и мерило за силата на една велика идея, възприета от благоприятна почва...”, така че за очертаването на психологическия портрет на българина-възрожденец Вазов сам ни подсказва вярната посока, в която трябва да открием чертите на този портрет. Подобно на Ботев и Иван Вазов олицетворява борбата чрез образа на бурята. Ако се съгласим с твърдението на писателя, че природата достига в бурята мотивите на най-високата поезия, то тогава логично е да приемем, че човекът в борбата за свобода достига себе си. придобива красота, чрез която въздейства за облагородяване на обществото.
Тук веднага трябва да се подчертае, че Вазов няма предвид изобщо човека. Неговите представи са конкретно-исторически. Типът човек, който утвърждава Вазов в романа „Под игото”, макар и изграден върху разнообразни прототипове, носи характерните белези на демократичните и хуманистичните възгледи на писателя. Така че положителният герой от романа не е тъждествен с положителния герой на епохата, независимо от факта, че един от прототиповете на Бойчо Огнянов е самият Васил Левски.

Базовият тип човек от романа „Под игото” прави силно впечатление със своя идеализъм, смелост до безумство, влюбеност в България до фанатизъм. Той е честен до самопожертвуване. Героят преживява много дълбоко тревогите, страданията, горчивите разочарования и срама за подлите проявления. „От всички чувства страхът беше най-малко развит у него.” Любовта към жената е „светлоцветната призма”, през която гледа света. Соколов може би най-точно изразява възхищението си от красотата на предосвобожденския човек, майсторски въплътен в образа на Бойчо Огнянов: „Истински герой, велика душа.”

Иван Вазов по забележителен начин проследява как този истински герой, осъзнал себе си, овладял силата си, се отправя към хората, за да ги подтикне да открият себе си и да оценят своето значение в живота.

Най-напред Вазов разкрива ОТРАЖЕНИЕТО НА РЕВОЛЮЦИОННИТЕ ДЕЙСТВИЯ на Бойчо Огнянов върху съзнанието и психологията на народа. Описанието на случката във воденицата на дядо Стоян и диалогът между воденичаря и Кралича са показателни за това, как конкретното действие предразполага към сближение между хората, как породените чувства от преживяното улесняват възприемането на определени идеи. Духовният подем откриваме в двете заключителни реплики:
- Ще ти разкажа после, дядо; засега ще кажа само, че аз съм българин, и добър българин...
- Боже, опази! Та не видя ли аз? Ти си народен човек, господине, и за такива братя аз душата си давам...
Обаянието на Бойчо Огнянов сплотява хората около определена идея. В това отношение показателно е авторовото психологическо описание след срещата на Огнянов с дякон Викентий: „... Образът му се осия от оная благородна, тиха, небесна светлина, която само великите пламвания на доблестта хвърлят въз човешката физиономия. Тия прави, буйни прочувствени слова на Кралича гърмяха в душата му сладко и тържествено. Нему се искаше той да бъде на негово място, той да ги каже и той да ги изпълни...”

Психологическото състояние на Рада по време на годишния изпит също показва от какво голямо значение е да срещнеш „топло и братско участие” от един непознат, когото виждаш за първи път. Бойчо Огнянов се радва на радушен прием от всички присъствуващи на годишния изпит, защото в неговото поведение има много искреност, човечност и отзивчивост. На това се дължи и неговата популярност. Ето как Вазов обобщава: „Той беше героят днес: той имаше на своя страна всичките честни сърца и всички майки.”
Голямото революционно дело изисква загриженост, доверие и жертви и от страна на хората към личността, обрекла живота си за тях. Чувствата на въглищарите (гл. „Скитник”) и селяните от Веригово вдъхновяват бореца в трудното му дело да приобщи народа към една велика идея. Тя трябва да се осъзнае, за да се възприеме и безрезервно да се следва. Резултатна е благородната мисия на Бойчо Огнянов. С много усилия и труд „благоприятната почва” се създава. Селяните от Веригово достигат до същото убеждение, изказано във воденицата от дядо Стоян: „...Ние сме прости хора, но християнин не издаваме, а като за тебе и душа даваме!”

Проследявайки моментите, през които преминава „прелюдията на борбата”, Иван Вазов достига до съществено заключение, което се отнася до националния ни характер: „Юначеството от всичките добродетели най-силно омайва простия народ.”

Чрез някои мисли на герои от романа „Под игото” Вазов очертава величието на предосвобожденската епоха и националноосвободителната борба, която води нашият народ. Ще посочим три оценки за съвременността, изказани от Соколов: „Борбата наша ще бъде велика... Отечеството ни призовава... Всички, всички нека бъдем...”;
Каблешков: „България ще скокне като един човек. Нашето въстание ще бъде чудо в историята на Европа.”;

Бойчо Огнянов: (по повод на Заманов) „...ние работим в един велик момент,... народният дух е приготвен и народът узрял за една Велика борба!”
Мащабността на борбата променя живота на човека, съдейства за формиране на нови нравствени измерения.
Консервативните традиции в българското семейство, училище и общество се подлагат на сериозна преоценка. В изложението на романа Иван Вазов многократно акцентува върху новото разбиране за начина, по който трябва да бъде възпитавана човешката личност. Времето изисква да се укрепва самочувствието на човека. На страха трябва да се гледа като на слабост. (Вж. ч. 1, гл. 1 „Гост”). Нови са възпитателните цели на Рада в белочерковското училище (Вж. ч. 1, гл. XI „Радини вълнения”).
Времето за подготовка на Априлското въстание изисква активни революционни действия, отхвърля категорично психологията на робска примиреност. Ето защо Соколов решително въстава срещу бездействието на хората. Забележителни са неговите думи: „... Нас ни колят и секат и без да правим нещо...”
Революционната обстановка налага нови взаимоотношения между хората. Необходимо е да се преодолее традиционната оценка за нравствеността на човека. И в личен, и в обществен план Вазов утвърждава критерии за преценка на човека и неговото поведение, които предизвикват истинско възхищение. От многото примери, с които изобилства романът „Под игото”, бихме посочили възторжената оценка на Рада за Колчо, „милостива и сърдоболна душа, състрадателна към чуждите нещастия”. За Рада той е пример за добър човек - „Колко души окати нарочно стават слепи и жестоки към мъките на човеците!” Интересни разсъждения могат да се направят около мотивите за революционна активност от мисълта на Бойчо Огнянов: „Ах, благородни души има между нас, Радке, и това ме кара да обичам още по-силно България... Обичам я тъй силно и затова, че тя ражда прелестни създания като тебе...”
Величественият революционен дух на епохата утвърждава необходимостта от ново съдържание на някои нравствени категории.

Разсъждавайки за постъпката на чорбаджи Марко при смяната на книжата, довела до спасяването на Соколов, докторът застъпва по-различно становище от това на самия извършител по въпроса за безчестието. „... Ти наричаш това безчестие - то е слава, то е подвиг!... Такава услуга баща на син не би направил.” ( ч. 1 гл. IX „Разяснения”).
Слушайки песента на момците за сиромах Стоян, Бойчо Огнянов си мисли за типа българин, който е нужен на борбата. „Ни една дума на съжаление, на разкайване, на надежда. Иска само да умре хубавец!... Де да минеше тоя геройски фатализъм в днешния българин... Ох, тогава съм спокоен за изхода на борбата... Такава борба мечтая аз и такива сили търся... Да знаеш да умираш - ето разковничето на победата.” ( ч. 1, гл. XXXI „Тлака в Алтъново”). Големите цели на борбата изискват решителна преоценка на човешкото поведение. Пред врага българинът трябва да изяви своята физическа и морална сила. В това отношение впечатление правят разсъжденията на Бойчо Огнянов за милостта и отмъщението. В тях откриваме важни черти от портрета на бореца: „... Българинът пет века е бил овца - звяр да бъде е по-добре... Да имаш милост към немилостивите е така подло, както да я очакваш от тях...” ( ч. 1, гл. XXXIII „Победителите угощават победените”).

Към борбата се приобщават хора с различни виждания, но в морала им настъпват изменения в положителна насока. Във връзка с кражбата на зелената кесия пред Бойчо Огнянов дякон Викентий отстоява катехизиса на новото християнско учение: „Ако има кражба свещена, има и грях праведен” (ч. II, гл. XI „Викентий”).
В нова светлина Иван Вазов разглежда и въпроса за любовта. Нейната същност се изяснява в романа многопосочно. Писателят ни убеждава в твърдението, че „Великата любов има само едно велико мерило: самопожертвуванието.”
Независимо от драматичния край на въстанието, Бойчо Огнянов дава вярна историческа оценка на извършеното, противопоставя се на традиционното разбиране за позора и престъплението. „Ние изпълнихме една человешка длъжност: опитахме се да спечелим свободата си с кръв - не успяхме... Това е жално, но не стидно... Позор и престъпление ще бъде само ако скръстим вече ръце... ако плюем на идеала си, ако забравим кръвта и пожарите, в които днес плува България...” (ч. 111, гл.XIII „Продължение на историята”).
Величественият революционен дух на епохата пробужда сред народа въодушевление. Иван Вазов умело проследява многостранната му изява, проявяваща се в съзнанието и психологията на отделния човек. В това отношение красноречив пример е съдбата на чорбаджи Марко Иванов. Писателят отделя голямо внимание на този образ, защото е показателен за дълбоките промени, които се извършват в българската душевност. Ето как Вазов обобщава „значителния преврат” в убежденията и понятията на Марко Иванов: „Революционното кипение, което обхващаше Бяла черква, не го остави за дълго чужд и хладнокръвен... То го заинтересува, учуди, стресна... Човек положителен и със здрав смисъл и без ни най-малко Въображение, той най-после се увлече в общото увлечение и хвана да Вярва. Епидемията молепса и тая трезва, но честна българска душа...” Процесът на идейно и нравствено обновление у чорбаджи Марко се извършва под влияние на „цял ред факти внушителни”, както се изразява Вазов. Най-напред стои непоносимият робски живот, в който все повече растат свирепствата и злодеянията. Решителната подготовка на младежите за „едно безумно, но гордо предприятие” убеждава чорбаджи Марко, че „лудите ако направят, лудите ще направят нещо”. И още - движението е велико, колебание няма място; „ Михале, който смята свирка и тъпан, сватба не прави” - убедено твърди Марко Иванов. Преломът у чорбаджи Марко окончателно настъпва след случая с пияния редактор Безпортев. Окуражен от това, което вижда на площада в Бяла черква, Марко Иванов застава пред иконостаса и чете новата си молитва за България. Любовта към отечеството го отвежда в редиците на борците.

Разговорите между хората и настроението, което е обхванало народа, също показва повишен обществен градус в навечерието на въстанието. В Танковото кафене, този „малък парламент”, си дават среща различни възгледи и оценки за обществената действителност. Доминира възбуденият патриотичен дух, удовлетворението, че нещо „се е замътило”, надеждата, че настъпва „барутливо време”, което ще донесе дългоочакваната изненада. Бунтовните песни стават изразителки на повишения ентусиазъм и готовност за себеотрицание. Разговорите между младежите в Алтъново разкриват нетърпението, обхванало сърцатите патриоти, които живеят вече с романтиката на хайдушката борба.
Въодушевлението, пробудено от неуморната дейност на патриотично настроената интелигенция, най-силно се долавя в колективните начинания на народа. За това най-силните картини в романа намираме в главите „Представлението” и „Пиянството на един народ”. Те очертават върха, до който израства идейно и духовно българинът-възрожденец. Патриархът на българската литература е убеден, че този връх „ще удивява потомството”, ще го кара да се прекланя пред „умственото опиянение”. пред „сюблимното безумство на народа да се готви за борба с една страшна империя, с Велики още военни сили!” Вазовото становище е, че „историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост.” Чрез своя роман „Под игото” великият народопсихолог Иван Вазов изгражда реалистична представа за душевността на българина-възрожденец. Под въздействието на революционния идеал, обхванал целия народ, в съзнанието и психологията на човека се извършват дълбоки промени, преосмислят се традиционни ценности, утвърждават се нови нравствени критерии. Иван Вазов разглежда човека и неговия живот в непрекъснато движение към по-добро. В Априлското въстание, този връх в националноосвободителната ни борба, и в условията на много скоро извоюваната след него свобода българският народ достигна своето величие и безсмъртие в историята на човечеството.  Автор: Александър Ненов